Десислава Понева: „Баскетболът е в сърцето ми“

Десислава Понева: „Баскетболът е в сърцето ми“ СТЕФКА БУРМОВА Десислава Понева е родена на 26 октомври 1999 г. в Габрово. Учила е в габровското ОУ „Христо Ботев“ и една година в ПМГ „Иван Гюзелев“, след което продължава образованието си в 166-то Спортно училище „Васил Левски“ в София. През есента тя се надява да продължи образованието си по специалността „Психология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ в София. Десислава Понева е била част от школата на БК „Чардафон-Орловец“ в Габрово, след което играе в БК „Левски“, София. В момента тя е част от третото издание на International Basketball Camp Gabrovo 2018. -Десислава, разкажете за читателите на вестника повече за себе си? -Учих една година в ПМГ „Иван Гюзелев“ в Габрово, след което се преместих да живея, да уча и най-вече да спортувам в София, където учих в 166-то Спортно училище „Васил Левски“. В момента все още чакаме да излязат резултатите от изпитите, които положих в СУ „Св. Климент Охридски“ и се надявам да продължа образованието си в университета по специалността „Психология“. -Как се насочихте към баскетбола? -Съвсем случайно, ако въобще има нещо случайно. Спомням си бях в 5-ти клас и всичко започна в салона по физкултура в часа по физическо възпитание. След всеки час по физическо учителят ни г-н Дончо Дончев ни събираше, а тогава баскетболът сякаш се завръщаше в Габрово, и ни предлагаше да пробваме дали ще ни хареса тази игра. Тогава въобще не обръщах внимание на неговите думи, въобще не ме вълнуваха и след биенето на звънеца бързах към следващия час. И наистина съвсем случайно мои приятелки бяха решили да отидат и ме помолиха да бъда с тях. Никак не ми се искаше, усещах в себе си вътрешна съпротива, но те настояха и аз тръгнах заедно с тях. Явно така е трябвало. Това беше първата ми тренировка, след това дойде втората, третата и ето ме днес запалена баскетболистка. -Кое беше онова, което Ви увлече в баскетболната игра? -Забавлението. На този етап всичко беше игра, никой не мисли за конкуренцията, че трябва да се докажеш реално в спорта и в самото начало точно това ме привлече. Изпитвах огромно желание и страст да играя с оранжевата топка. -Точен ли беше мерникът Ви тогава? -Мисля, че да. За мое голямо учудване си спомням срещата с първия треньор, при който ме заведе г-н Дончо Дончев, когато за първи път изпълних наказателен удар той казал „Брей, това дете има доста хубава китка, изпълнява добра стрелба. Има данни. Явно има бъдеще“. И така тръгнах с баскетбола. -Първият ми треньор беше Павел Калчев, на който съм благодарна, тъй като той положи доста усилия за моя напредък, аз също. Той е страхотен човек и треньор. Започнах да играя и в габровския „Чардафон-Орловец“ при момичетата до 14 години. Още на втората година преминах в следващата възрастова категория - до 16 г. при кадетките. Тази година ми беше последния сезон във възрастта девойки до 18 г. в „Левски“ - София. -Как попаднахте в БК „Левски“? -„Левски“ и „Чардафон - Орловец“ още от 2014 г. имаха договорни отношения и от софийския клуб изпращаха свои треньори в Габрово да обучават децата от нашата школа. Така тук дойдоха Теди Буков и Иван Бонев, които поведоха добра подготовка с нас една пролетна ваканция. Мисля си, че точно оттам тръгнаха нещата - те имаха добра кореспонденция с треньорите от „Левски“ и явно са коментирали моята игра, тъй като ме изпратиха на подготмителен лагер с „Левски“. А това беше най-хубавото нещо за мен тогава. По-късно имахме състезания в София. Иван Бонев и Теди Буков бяха поканили и треньорите от „Левски“ да гледат мача. След като свърши мача двамата разговаряха с мен и ми предложиха да живея и да спортувам в София. -Трудно ли беше решението да се прехвърлите изведнъж от Габрово в големия град, как посрещнаха отправеното към Вас предложение родителите Ви? -В момента, в който се прибрахме от състезанието, веднаха споделих с тях предложението. Тогава бях толкова въодушевена, усещах се като че летя, тъй като година след като започнах да тренирам баскетбол реших, че искам да отида в „Левски“. Полученото предложение беше за мен като сбъдната мечта, в резултат на усилията, които съм положила до този момент. Бях удовлетворена и от себе си. Така възторжена и радостна съобщих на мама, че са ми предложили да живея, да учи и да спортувам в София. Първата фраза, която изрече с невероятно учудване беше „Моля!? В София, толкова далеч?!“, все пак бях на 14, а това за момиче е доста крехка възраст, за да се отдели от родителите си. Макар да беше доста изненадана и стресирана, вътрешно бях убедено, че моите родители ще ме подкрепят, защото виждат, че това е нещото, което искам и реално е най-доброто за мен. Те винаги са ме подкрепяли, колкото и да им е било трудно. В началото беше определен шок за тях, не толкова за баща ми, колкото за майка ми. Баща ми се занимава със спортна стрелба и има своитег постижения. Самият той отрано се е отделил от родителите си, заживял е в голям град, на общежитие и з