Офелия Кънева: “International Basketball Camp е невероятна инициатива. Възхитена съм от смелостта на

СТЕФКА БУРМОВА
От май 2016 г. Офелия Кънева е председател на Държавна агенция за закрила на детето. Тя е била зам.-кмет на Сливен по социалната политика, заетостта, младежките дейности, здравеопазването, спорта, образованието, културата, вероизповеданията и др. Магистър е по трудови пазари и системи за заетост от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Притежава бакалавърска степен по управление на социални организации и преквалификация и насочване на работната сила от Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и има дългогодишен опит в областта на защитата на детските права. 
Офелия Кънева присъства активно в понеделник вечерта по време на откриването на International Basketball Camp в габровската зала „Орловец“. За проблемите в социалните домове за деца, за агресията, за габровския камп и за целенасоченото развитие на детските таланти е разговорът с нея.
 

-Г-жо Кънева, във всички социални домове, в които са настанени различни деца – без родители, със специални образователни проблеми, с увреждания и т.н., съществуват проблеми, разрешими ли са те? Институциите проявяват ли гъвкавост и съпричастност към техните нужди и потребности, към фината детска душа? Все пак, едно е да се мисли, разсъждава и гледа отгоре – идеите може да са брилянтни, но въпреки това на практика често те не могат да се реализират, каква е причината?
-Този въпрос е както реален, така и философски. От една страна поглежда системата отвън, от друга се иска да усетиш нейното сърце отвътре, чувствителността й. Точно е определението Ви за детската душа, която много често се забравя, когато се вземат решения или не се отчита достатъчно чувствително при спорове извън присъствието на децата за финансови възможности, за административен капацитет, за професионално ниво и т.н. Не мога да кажа, че институциите не са чувствителни – чувствителни са. Особено, ако трябва да сравним погледа на институциите отпреди само 10 години, от 5 години и сега. Днес чувствителността значително нараства. Има много сериозно отношение въобще към социалната политика в нашата държава и то е сред водещите въобще в рамките на ЕС. Това са процеси, които много бързо и значително по-качествено протичат в България, отколкото в другите европейски държави. В това отношение ние можем да кажем, че бележим значителни успехи. Разбира се, че всяка реформа е трудна. А ние реформираме социалната система. За съжаление тя дава много негативи, които се виждат най-вече при децата. Максимално ползвателите на социалните услуги плащат по-високата цена на реформата. Не толкова системата, не толкова администрацията, дори не толкова и професионалистите, въпреки те също да са част от тези процеси. В тази връзка не ми се ще да казвам, че тя няма бъдеще, че няма управия. Има.
Истината е, че в България има много добри практики, които показват, че нещата са възможни. И аз искам точно на тях да поставя акцента през следващата година. Точно тях искам да обследвам. Как при същите условия, които съществуват навсякъде в България, на едни места нещата се случват, децата са добре, ходят на тренировки, обследват се таланти, независимо че са деца с увреждания, печелят конкурси, чувстват се уютно, няма агресия между тях и върху тях и от тях към други, а на други места, при същите външни и видими за нас условия, те са агресивни, не са спокойни, не са щастливи, не се чувстват достатъчно ползотворни. От една страна зависи от човешкия фактор. А от друга – от чувствителността на общността. Когато имаме един местен управник, който като отношение взема по-присърце темата и съдейства. Не казвам финансово, а в чисто човешки план. Като например, ако екипът не е успял да осигури в срок отчетите, защото е подготвял е децата за участие във фестивал. Добрият управленец отчита този факт и обявява, че именно заради тези допълнителни ангажименти на екипа, ще изчака отчетите още два дни. Но нито секунда повече, защото иначе объркват цялата система. Така че, когато се погледне от чисто човешки план и се запази добрият тон, когато се търсят възможности за осигуряване на различна логистична подкрепа, за да не се опитват хората да откриват отново топлата вода, и съществува добра спойка между различните страни в един проблем, нещата се получават много добре. И това се вижда по децата.
Самата аз постоянно посещавам центрове, в които се полагат грижи за деца. И не само деца в риск, но и нормални детски градини, спортен клуб, школа по изкуства. Отворете вратата, влезте и вижте как ще ви посрещнат и как ще ви кажат „Добър ден“. Ето, по това се вижда дали механизмът работи. Ако детето е уверено, има желание да ви поздрави и приветства, значи всичко, което е в името на детето работи. Това е много силен индикатор. Тогава, когато нещата не се случват съвсем добре има някакво напрежение. И е много важно хората, които са непосредствено свързани с проблема, които са от най-близкия екип, да бъдат чувствителни и те да дават сигнали. Лично аз не очаквам те сами да се опитват да си решават проблема. Това не е честно, не е реалистично и по никакъв начин не помага на децата. По-скоро очаквам да ги различават навреме и да алармират за тях, за да успеем да ги решим най-добре. Защото, ако е за възрастен човек, проблемът колкото и да не може да изтрае от петък до понеделник, за детето ние сме длъжни незабавно да реагираме. Животът на децата много по-бързо тече, отколкото на възрастните.
-Не само в заведенията за деца със СОП или без родители, но и в училища и детски градини се наблюдава много агресия, която властва днес. Според Вас, как можем да защитим децата от нея?
-Агресията е естествен елемент от детското развитие. Тя е част от израстването. Въпросът е как се овладява тя. Не считам, че правилният подход е да защитим децата. Мисля, че най-добре е да овладеем и пренасочим тази отрицателна енергия, тъй като децата ни не са достатъчно ангажирани в процеси, които да я насочват, затова по естествен път тя се превръща в агресия между тях, спрямо тях, към тях, от тях. И този феномен се натрупва количествено, защото децата се развиват, процесите са много по-динамични с всяко ново поколение. А ние като общество не сме толкова бързи и срещаме този проблем. Не сме адекватни на бързото детско развитие.
И не сме готови да реагираме?
Не сме. Често ми задават въпроса: „Защо преди време не сме били толкова агресивни?“. Най вероятно сме били, но в много по-кратки периоди и в откъслечни ситуации. В момента децата комуникират много по-интензивно и предаването на примерите става в реално време. Ако някога ние с Вас сме били по на един-два детски лагера през ваканцията, днешните деца са в мрежата 24 часа. Те имат възможност да обменят информация и опит интерактивно със снимки, с видеоматериали незабавно.
В същото време и Вие видяхте в понеделник вечер 220 деца на едно място. 220 деца в най-специалната възраст – от 10 до 16 години, в която повече от две деца вече са равни на проблем, ако са на едно място. И аз видях тези 220 деца, но в техните очи, между тях, нямаше агресия. Те светеха, те грееха, в залата беше пълно с позитивна енергия. Защото тяхната енергия беше насочена, те бяха ориентирани към процес, в който се търсеше краен резултат, възможност за победа, за придобиване на нов опит, за алтернатива, за по-добро постижение. Ето ви начин за насочване на енергията и за справяне с агресивния процес. Едно дете, което бездейства, автоматично отключва агресия, защото няма къде да разходва енергията, която организма му произвежда – то расте бързо. И ето Ви живият отговор от 220 деца, които ние едва обхващахме с поглед.
-Тоест, приветствате реализирането на подобни на International Basketball Camp идеи?
-Не само приветствам, активно искам да ги подкрепям, искам да им дам възможност те да се развиват масово за нашите деца. Не просто като възможност за прекарване на свободното време, а като възможност за развиване на личността. Като възможност, в която детските таланти да бъдат разкривани от професионалисти, да бъдат лансирани и подкрепяни. Тези деца да имат възможност по-целенасочено да развиват своя потенциал и да постигат резултатите, в които всъщност техният ресурс инвестира. А ние няма как да разбираме от всички техни таланти, които имат в себе си. Но хората, професионалистите, които се развиват в направленията по различните видове таланти, разпознават едно дете само по походката – дали е за техният сектор или не е. И ако се даде възможност професионалисти и деца да се срещат по-често, могат по-бързо да насочат детето в развитието му в по-точната посока. След това разбира се, че то има възможност да избира дали иска или не да се занимава с определена дейност, но поне лутането му е спестено. А животът му ще може качествено да бъде развит. Затова пак казвам – много е важно да говорим в реално време, а не по принцип.
-Вечерта на откриването на International Basketball Camp Томазо Комелини заяви, че е много важно всички да работят, заедно със семейството, за подкрепата на децата. Но в един момент се оказва, че има и деца с мултиталанти и всеки професионалист в определена област иска да ги сграбчи и привлече към „своя“ спорт, към рисуване, пеене, танци – какво правим тогава?
-Да сме живи и здрави да достигнем до този избор, а не до избора къде да преместим едно дете от един дом в друг. Повярвайте ми, изборът какъв талант да предпочете детето е значително по-лесен и по-сладък, и по-щастлив, отколкото как да разделим детето между две институции. Ще ми се да вярвам, че ние затваряме тази страница за българската история и наистина оттук нататък все повече ще спорим за възможностите на детето, а не за негативите, които една детска съдба може да крие. Тогава наистина трябва много сериозно да си помислим какъв е най-добрият интерес на детето. Ако възприемаме детето като личност, като субект в този проценс, а не като обект, ние ще имаме възможност да изградим комуникация със самото дете, в която в достъпен за него начин да изразим цялата ситуация. И да дадем възможност на самото дете да участва в процеса на вземането на решение, касаещо неговата пряка съдба. Аз много вярвам, че процесите, свързани за и с деца трябва да бъдат вземани с тяхно участие. Наш дълг като възрастни е да осигурим възможност за активно детско участие в процесите, свързани с деца.
-Самата Вие удовлетворена ли сте от собственото си професионално развитие?
-Самата аз действително имах възможност да се развия професионално в България с много бързи темпове и с много качествени резултати, с които се гордея. Имах възможност през годините да надграждам постоянно своето професионално развитие.
-Кой Ви помогна да направите своята първа крачка към това, което Ви е приятно да вършите?
-Всъщност, съдбата понякога наистина се намесва по много странен начин. Стана една грешка. При интервю за работа бях убедена, че кандидатствам за ръководител „Човешки ресурси“ в една банка, а се оказа, че от Агенцията за подбор на персонала са объркали адресите и са ми изпратили на погрешно място. И се оказа, че съм се явила на интервю във фондация за хора с увреждания, която си търсеше координатор. През цялото време говорих за управление на човешки ресурси, защото знаех, че съм на интервю за работа в банка. Комисията толкова хареса начина по който отговарям – че разсъждавам принципно, че разбирам хората като личности, че искам да надграждам техните възможности, да обърна фокуса на целия професионален и административен ресурс върху развитието на личността, а не върху развитието на професията – бяха толкова впечатлени, че на момента заявиха „Вие сте най-добрият ни кандидат, наемаме Ви“. И едва след три дена разбрах, че е станала грешка. Но всъщност, благодарение именно на тази грешка, днес виждам, че пред България има невероятната възможност, тъй като това са процеси, които тепърва стартират. И ако някой смел в професията си човек има възможност да направи действително нещо и да остави след себе си следа, това се случва винаги когато процесите стартират, а не когато вече са утвърдени. И аз, просто с дързостта на младия човек, реших да опитам. И започна да се получава. Така и до ден днешен срещам хора съмишленици, които откликват с разбиране, виждам възможности и за щастие до този момент не ми се е налагало да правя крачка назад. Вярвам, че си струва всяко усилие, което съм положила дотук.
Затова толкова уверено говоря, че децата трябва да се чуват, че трябва да бъдат подкрепяни като личности, че ние трябва да говорим помежду си. Защото в практиката съм видяла, че това работа. На мен ми се е случвало да постигам невероятни резултати. Помня имената на всички деца, с които съм работила, на възрастните, чиито съдби съм променяла. Помня имената на колегите, с които съм постигала всички резултати и знам, че в България може да се случи промяната.
-Чрез организирането на повече събития, свързани с професионалната ориентация на децата като International Basketball Camp ли?
-International Basketball Camp е невероятна инициатива. Възхитена съм от смелостта на организаторите, от куража на Владо Искров. Този млад човек е невероятна възможност за България, за спортните среди въобще. Той подхожда изключително новаторски за българските традиции и действително разглежда децата като личности. Той организира спортното събитие така, че да изпъкнат таланти. Той въвежда децата в ситуация, чрез която те могат да разпознаят чрез игра, чрез собствен опит различните спортни стилове. Не им ги обяснява, а дава възможност да ги усетят как влияят върху тях, дава им пример и приятелство. Отделно от това, той събира треньорите на тези деца заедно, професионалистите, които изграждат децата и ги провокира да виждат как реагират на различните спортни практики и подходи. По този начин дава възможност на самите професионалисти да се развиват чрез децата, чрез тяхното развитие. А такива възможности много рядко се случват не само в спорта, въобще в сферата за работа с деца. Бих се радвала да видя този подход сред деца художници, сред деца лингвисти. Да видя подобен дуел и менторите на децата, които се развиват по школите в ораторско майсторство например, да бъдат поставени в подобна ситуация и да видим как тя ще се отрази върху тяхното развитие. Това са невероятни възможности. Теорията най-вероятно много е писала по този въпрос, но ние имаме възможност за една седмица тук да видим на практика как се случват нещата. Освен това International Basketball Camp е международен лагер и той поставя при равни условия деца, живяли в различна битова обстановка. Деца, идващи от по-висок битов стандарт в средно житейско положение и от по-нисък стандарт. И той ги изравнява тук. Наистина дава възможност децата да бъдат деца, независимо от какви семейства идват, от каква националност са, той ги поставя в реална детска ситуация – на игра. Оттам нататък те са това, което са и благодарение на този факт можем да си свършим работата. Професионално и организационно да бъдем провокирани и да дадем най-доброто от себе си на децата. Най-хубавото е, че при този организационен интензитет, създаден тук, децата ще видят резултат от това. А видят ли резултат, те са два пъти по-мотивирани. Децата ги губим тогава, когато не можем да им покажем резултат от интеракцията с тях. Когато не можем да ги убедим, че е важно да четат, а те го правят от сутрин до вечер, защото знаят че трябва и губят мотивация. И започват да симулират, че четат. Но когато видят красотата, резултата от четенето, което никога не идва от първия път, те сами започват да търсят книги и да се интересуват. Тук ще бъде по същият начин. Най-вероятно тези 220 деца няма да станат 220 професионални баскетболисти. Може би 15-20 от тях ще продължат с баскетбол за възрастни. Може от тях само 5 да станат професионални спортисти, но всички тези деца, тръгвайки си от този камп ще бъдат с променен живот, ще бъдат по-организирани, по-мотивирани, ще бъдат наясно със себе си, ще знаят какво искат в тази сфера и какво не. И ние сме приключили една много голяма тема с тях – колебанието. То приключва за тях с този лагер. За всяко дете такава възможност е много ценна в житейското развитие.
-Когато си подадат ръце институции, родители, треньори, възпитатели, всичко изглежда съвсем различно, така ли е?
-Ето, това е успешната политика за деца. Всеки да е отговорен не само за себе си, а и за бъдещето на другите и не бива само да говорим, че младите са нашата надежда, а да я облечем в дела.
Всеки разход за дете както досега се е говорило, ми се ще оттук нататък да го разбираме като инвестиция за дете. Да не говорим за пари, които се разходват за първо, второ, трето, а да говорим за инвестиция в бъдещето на България. Така искам да разсъждаваме.
-Оптимист ли сте, че може да се овладее агресията в днешния живот?
-Оптимист съм, че можем да си говорим по-ефективно и благодарение на това ще постигаме по-добри резултати. Не съм оптимист, че в кратки срокове ще можем да овладеем процесите, на които сме жертва всички в обществото към днешна дата. Мисля, че някои процеси ги изпуснахме и сега ще ни коства повече време от нормалното да продължим безаварийно напред.