Между двата коша. Теменуга Згрипарова: „Баскетболът е колективен спорт, но на децата трябва да се гледа индивидуално"

Теменуга Згрипарова: „Баскетболът е колективен спорт, но на децата трябва да се гледа индивидуално“

Вела Лазарова



Теменуга Петрова Згрипарова е родена на 16 февруари 1970 г. в Трявна. Бащата Петър Милчев, треньор по баскетбол е дългогодишен спортен деятел. Майката Радка Гатева подкрепя спортистите в семейството. Теменуга спортува от малка и играе баскетбол. Учи в СОУ „Петко Р. Славейков“, завършва Спортното училище „Георги С. Раковски“ във Велико Търново (1989 г.)- баскетбол и ВИФ (НСА) - треньорски, педагогически профил и рефлексотерапия. Състезава се за Трявна (девойки), „Етър“, Велико Търново (жени), за отбора на ВИФ.Със съпруга Антоан Згрипаров имат семеен бизнес в Трявна. Той е треньор по борба и трети в ранг-листата международен съдия. В спортното семейство синът Алекс тренира футбол, а дащерята Ралица е капитан на отбора по баскетбол на ПМГ „Акад. Иван Гюзелев“ в Габрово. Теменуга Згрипарова е треньор по баскетбол на БК „Трявна“ и БК „Зограф“ (от 2009 г.).



- От малка обичате баскетбола?

- С баща ми Петър Милчев, който тренираше отборите по баскетбол - девойки и жени, бях непрекъснато по състезания и лагери. Когато тренираше девойките по време на лагер на море им организираше на плажа футбол на малки вратички. Моите джапанки очертаваха вратата. Често ги забравях и постоянно ходех боса.Бях още в първи клас, когато той ми даде една баскетболна топка. Успях да я хвърля и да вкарам кош.Така започнах и постепенно заобичах баскетбола. Първият ми треньор, бях във втори-трети клас, бе Ирина Грозева в Ученическата спортна школа,а след нея Богомил Богданов. Тренирахме в спортната зала на завод „Иван Йонков“, която бе същата като на Математическата гимназия в Габрово с плувен басейн. Още тогава участвах на състезания и извън Трявна (Габрово, Севлиево, Горна Оряховица и др.). Макар, че баща ми не ми е бил треньор ме е научил на много неща в баскетболната игра.

- Всичко това навярно се е отразило на изявите като състезател?

- Наистина. По-късно, добре подготвена физически и технически, бях бърз играч на пробива, тройката, наказателния удар. Обикновено играех разпределител. Капитан на отора бе моята съученичка Марияна Русева, която играеше гард и повече крило. Като ученички в VI-VII клас треньор ни бе Веселин Танев, състезател от мъжкия отбор на Трявна. Вероятно сме били забелязани на състезания, защото в VII клас ни поискаха от отбора на „Балкан“, Ботевград с треньор Ани Рудева. Мариана замина да учи и играе в Ботевград. Баща ми не разреши и продължих VIII клас в

- СОУ „Петко Р. Славейков“. В края на годината получих покана от „Етър“, В.Търново. Този път баща ми разреши и аз отидох да уча в спортното училище „Георги С. Раковски“ - профил „баскетбол“. Веднага бях включена в отбора на „Етър“ (жени), който тогава играеше в „Б“ група. Треньор бе Стефан Симеонов (Мифата), който тренираше и националния отбор (жени).

- Какво бе влиянието на новата училищна и състезателна среда?

- Бях приета добре в училище и в отбора, където бях най-малката. Другите ученички бяха от X, XI клас. Бих отбелязала, че в спортното училище много се държеше на успеха в клас. Време, когато един спортист трябва да се приучи да си разпределя времето за учене и тренировки, които бяха двуразови - сутрин и след обед. В IX клас всички задължително ходехме на занималня. Сутрин имахме 3-4 часа в училище, тренировка - отборно извън училище, обяд, занималня и след обед (след 16-17 ч.) отново на тренировка (час, час и половина). Усилен спортен режим. На тренировките се започваше със загряване, статично разтягане на всеки от мускулите, бягане, скачане, техника и тактика на игра. Първата година тренировките много ме изморяваха и имах нужда от повече сън. В училище имаше много добри преподаватели по литература, математика, биология и др. Бях отлична ученичка и след завършване на училище можех да кандидатствам, където пожелая. Бях добра по български език и литература. Ориентираха ме даже към ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Но годините труд в спорта повлияха на избора ми – кандидатствах само във ВИФ, София. Времето във спортното училище (1986-1989 г.) повлия на развитието ми на състезател. Много съм благодарна на треньора Стефан Симеонов, който освен че беше строг по време на тренировки, беше и много човечен в отношението си със състезателите. Играех разпределител в основния състав на „Етър“. Капитан бе Антоанета, която бе завършила училище. Тактически една комбинация в играта започва от разпределителя. Баща ми идваше често да гледа мачовете ни. Не се разминаваше и без критика. Състезанията бяха много сериозни. Няколко пъти „Етър“ игра за влизане в „А“ група, но за съжаление неуспешно. Бяха силни години за женски баскетбол.

- Как беше на следващото спортно стъпало?

- Кандидатстването във ВИФ бе предшествано от засилена физическа подготовка. Паралелно с играта в отбора тренирах плуване (на басейна на ВТУ), бягах на стадиона. Тогава високата диплома бе от значение за класацията на кандидатстудентите. Във ВИФ паралелно с треньорския профил завърших и педагогически - за преподавател по физкултура. Първият ми преподавател и треньор по баскетбол бе Кръстьо Църов. Неговото мото бе „Работа, работа и пак работа“. Той и съпругата му Росица Църова, която преподаваше по теория и методика на спортната тренировка, са габровци. Играех в отбора по баскетбол на ВИФ. Участвахме в студентски първенства и републикански срещи в „Б“ група. Даже веднъж гостувахме в Украйна на сродния студентски отбор на ГИФ.

- Какво включваше още подготовката ви на спортист?

- Наред работа с треньорите Кръстьо Църов и Трендафилов (Кройф) от значение бяха филмите, професионалния опит на водещи световни специалисти. Бих цитирала бащата на модерния баскетбол в САЩ Джон Уудън и неговата „Пирамида на успеха“ от книгата му „Модерен баскетбол“, превърнала се в „баскетболна библия“: „Успехът е състезание на ума и душата, което може да се достигне само чрез удовлетворението да знаеш, че си направил най-доброто, на което си способен, за да реализираш максимално потенциалните си възможности“. Джон Уудън достига до идеята за изграждане на „Пирамидата на успеха“ още пез 30-те години на миналия век. Двата крайъгълни камъка на Пирамидата са трудолюбие и ентусиазъм. Между тях в основата на пирамидата са приятелство, лоялност и сътрудничество. За да достигнеш до състезателния дух, който е на върха на пирамидата са необходими много усилия, огромна вяра и търпение. Трудолюбие и лоялност към самия себе си, към треньора и към съотборниците си. От значение е да знаеш да контролираш емоцията си. Специално при мен в спортното училище и във ВИФ срещата с много известни треньори ми помогна много в тази насока. Щастлива съм, че съм се срещнала с тях. Когато постъпих студентка завършваше Константин (Тити) Папазов. Бях състудентка и с едно друго познато име Василена Матакиева, национален състезател от „Левски“, понастоящен спортен журналист от БНТ. Играх с нея и с Ася Църова

- (от „Академик“) в отбора на ВИФ.

- На какво държите в работата си на треньор?

- „Работата в екип е много важно нещо“, наблягаше в часовете Кръстьо Църов още във ВИФ. Целенасоченост към реална цел. Не може само да печелиш. Хубаво е и да губиш. За равносметка.Борбата за преодоляване на трудностите прави състезателя по-силен.

- Постепенно ставаш по-подобър и все по-добър. На финала на следването във ВИФ (вече с ново име НСА) записах още една специалност – рефлексотерапия (различни енергии, китайски точки и масажи). Така завърших НСА като треньор по баскетбол, учител по физическо възпитание и рефлексотерапевт. В Спортната академия научих повече за всички тези неща. По време на следването родих сина си. Спрях да играя.

- Сега тренирате детски групи?

- Отначало започнах в клуб „Трявна“, а от 2009 г. в Баскетболен клуб „Зограф“. Две години това бяха малки момичета (V -VI клас), и една група малки момчета. Последните, с които започнах вече пораснаха. С тях два пъти печелим зони. Баскетболът е колективна игра, но на децата трябва да се гледа индивидуално. Отначало в Габрово ни биха-отборът с треньор Дончо Дончев, който е много добър специалист. Победихме обаче Плевен и Велико Търново. Тази година юношите - младша възраст на „Лукойл“ бяха най-добри.

- Клуб „Зограф“ е в партньорски връзки с БК „Чардафон-Орловец“. Как се отразява това на вашите състезатели?

- Бяхме поканени и за участие в състезание на стрийт баскетбол. С групата на ветераните (Галя Илиева, Теменуга Згрипарова, Даниела Хрлистова) се класирахме първи в Габрово (2011 г.). При момчетата: Стефан Бакалов, Михаил Михайлов и Петър Николов отидоха на републиканско ниво в София (площадка пред НДК). Групата на баща ми Петър Милчев (с дъщеря ми Ралица Згрипарова (15 г.) и Петя Петрова Милчева) станаха първи (2011 г.). Стрийтбола е прекрасна игра за малките градове. От Трявна сме много добри. Тренираме заедно с баскетбола. Тази година, дъщеря ми, която играе в отбора на ПМГ-Габрово бе извикана в националния отбор.В семейството всички сме спортисти.

- Как виждате развитието на подрастващите спортисти?

- Необходимо е спортът да се завърне в училищата и клубовете. В случая подпомагането от държавата е важно. Радостно е, че благодарение на Федерацията по баскетбол от есента ще има ученическа лига. Случва се нещо хубаво за децата и треньорите. Трябва да се прави разлика между масов спорт и високо спортно майсторство.

- Наистина колективният спорт е да се загубиш в отбора. Да няма аз, а ние. Висша форма на спортменство е да си подчинен на духа на целия отбор.

- Успехът при детско-юношеския спорт изисква добра организация, селекция, методика на трениране. Децата от клуба ме правят щастлива. Понеже финансово нещата на треньора в клуба не са решени трябва да се работи и нещо друго. Треньорската професия, поне за мен на този етап, се превърна в хоби...

- Обичам баскетбола. Игра, в която играеш с и за отбора. Да бъдеш себе си, съм го научила от Стефан Симеонов (Мифата),Кръстьо Църов, Трендафилов (Кройф) и др. Треньорът създава личности, които освен, че умеят да играят баскетбол са и лоялни хора. Настоявам за това в работата с децата. Един треньор живее за радостта в техните очи.