Инж. Здравко Сименски: “Да започнат децата “да могат” в баскетбола зависи да е добър треньора”

- Г-н Сименски, от кога спортувате?
- От ученик в прогимназията в Трявна. Когато съм тригодишен семейството идва в Трявна. Майка ми Елисавета Георгиева е тревненка, а баща ми Симеон Петров е от Кюстендилско. С идването в Трявна той прави резачка за дърва и с нея работи из града до 1960 г. В семейството само по-малкият ми брат Стефан е изявен спортист от градския отбор по баскетбол, плуване, тенис на маса. Той завършва ВИФ – специалност плуване. Бил е даже треньор на националния отбор по плуване, а после и треньор на подрастващи деца в София. Като ученик в Трявна отначало тренирах повече лека атлетика. Баскетболът още не го познавахме. В училище играехме най-много народна топка.
- Кой “донесе” правилата на баскетбола в Трявна?
- Играта и правилата за нея ги донесе, така да се каже, Добрин Владимиров. Той беше от Свищов и работеше тъкач във фабрика “Ангел Кънчев”. По-големите момчета като Цаньо Чалъков с учителя по физкултура направиха и баскетболното игрище. То бе застлано със сгурия. Сгънати тръби набавиха от Топлофикация. Произведоха ринговите табла. За осветление на игрището послужи една лична лампа, която бе взета от фотографа, чийто син играеше баскетбол. Момчето, под претекс, че лампата се е счупила я донася в училищния двор. Монтирана бе в средата на игрището. Ние по-малките ученици наблюдавахме как играят големите. После ние се упражнявахме в хвърляне на топката. Играехме на двойки-тройки.
Тогава тревненци мереха сили с отбора на Търново.
- Пътят ви на състезател?
- През 1954 г. постъпих ученик в ТМЕТ “Д-р Никола Василиади” в Габрово – специалност електротехника. Учител по физкултура бе Митко Митев (от Севлиево). После треньор по баскетбол бе другият учител по физкултура Величко Лютаков. Спомням си, че за една година израснах 7 см. Бях висок 1.87 м. и играех център.
За две години играта се разви и започна организирането на вътрешни първенства по баскетбол и волейбол. Тогава играеха Костадин (Косьо) Гърдев (Църа), Тодор Косев Петров (Руното), от Трявна бяха по-големите ученици Деньо и Иван Алексиев. Неизменно с отбора беше учителят по практика (ковачество) Димо Георгиев, който много пушеше и мустаците му бяха все пожълтели.
За спортни екипи тогава въобще не се говореше. Кой, както се оправи. Отначало тренирахме на игрището на фабрика “Вълко Червенков” (в началото на квартал Борово), което бе на пепел. В съседство имаше басейн. Не ни даваха много, много да играем там, защото басейнът бе необезапасен. После се прехвърлихме на игрище “Динамо” (където е сега Пощата). Топките бяха кожени, по-късно към края на 50-те години дойдоха гумените “Етър”. Една година дори отборът на Механотехникума стана републикански шампион. Вече бях включен и в състава на мъжкия отбор на Габрово.
Наближаваше краят на учението ми в техникума в Габрово (1959 г.). Предстоеше градският юношески отбор да играе в Тетевен и Ловеч, а бях пред държавен изпит. Треньорът Иван Хубанов много държеше да участвам. Още тогава той имаше сърдечни проблеми и се пазеше от емоции. Както заякваше и говореше бавно и тихо, настойчиво ме убеди с думите: “Къде…, без тебе ще ходим?”. Съгласих се да бъда с отбора. В мачовете победихме. Връщането ми, обаче се оказа проблемно. Беше станала някаква беля с рейса, а на другия ден трябваше да се явявам в Габрово на държавен изпит. Добре, че един габровец, който бе с полско пикапче (полутоварно) си тръгваше и ни взе с търновеца Митко Бакалов. Та от Ловеч пътувахме отзад в пушилката, само и само вечерта да се прибера. На другия ден всичко мина благополучно. Взех изпита.
- Как се чувствахте в състава на мъжкия отбор на Габрово?
- По време на градско първенство срещите бяха много оспорвани. Това пораждаше много емоции в играчи и публика. В Търново срещите се провеждаха на игрище “Юнак”, пътувахме за мачове до Казанлък и други градове.
В отбора бяха Пепо Родев, който работеше в ДМЗ и бе много добър състезател, Тодор (Горилата), Благой Маринов (по-късно бе съдия), Христо Донков, Иван Драганов – бележеше много точки със шут и често огорчаваше съперника със стрелба от разстояние, изявен бе и по-големият му брат Никола (Косьо) Драганов, който бе висок и играеше заден център. Много време в отбора на Габрово игра и друг тревненец Богомил Богданов, който завърши Текстилния техникум. Там учител по физкултура и треньор по баскетбол бе Иван Тусчиев. По това време “Текстила” имаха добър отбор. В него играеха и Табаков (Табака), Кръстьо Църов (сега доцент в НСА) и др.
Треньор на мъжкия отбор, който имаше резултатност, по това време бе Иван Хубанов. Когато трябваше да се излъчи окръжен първенец, финалната среща бе винаги между Габрово и Търново.
Веднъж отборът на Габрово с треньор Продан Кавалов, в среща с Трявна поведе с 20 точки… Малко осъзнато се отдалечих от коша и накрая Трявна победи и стана окръжен първенец (1959 г.).
За подсилване отбора на юношите в Габрово бе привлечен Костадин (Косьо) Гърдев, от Поликраище, ученик в ТМЕТ. Спомням си, че тогава Николай Въгленов играеше в отбора на Априловска гимназия.
В квалификационните срещи, когато победихме Тетевен и Ловеч, третата среща, от която се определяше финалиста бе опорочена. Играхме в Търново. В същия ден имаше общоградски трудов ден и състезателите дойдоха направо с работните дрехи….Публиката нахълта на игрището. Много силен състезател бе Митьо Калчев.
- Нещо, което ви напомня за радостта от успеха?
- В казармата – трудови войски, бях само четири месеца. Уволнен бях по болест (проблем с черния дроб). От февруари 1961 г. съм отново в Трявна. Пролетта бях картотекиран в мъжкия отбор на града. В един момент станахме член на Северозападната “Б” група. Междувременно започнах да уча задочно в МЕИ-Габрово – технология на машиностроенето. Работех в завод “Иван Йонков” и бях играещ треньор на отбора. Имахме успешно участие в работнически спартакиади. Стигнахме и до финали. Веднъж във Велинград участваха много силни работнически състави. Много от играчите им бяха от представителните отбори на Стара Загора, Русе, София.
- Играли сте активно дълги години.
- Да, до 1972 г. Малко или много са близо двадесет години? Последният ми, прощален мач бе в 1976 г.
- Бях резултатен играч с бърза реакция. Маниер ми бе в момента на вдигане на топката да я изхвърля. Изпреварвах съперника с част от секундата и не можеха да ми направят чадър. Спомням си, че след една поредна победа, габровският спортен журналист Христо Минчев ми казва: ” Абе, Сименс, кажи си имената, че ще пиша дописка за вестника…”. Той бе журналист, запален по спорта, който редовно отразяваше. Това обаче засягаше най-вече футбола, който и тогава си беше спорт номер едно.
В Габрово известни с проявите си бяха и колоездачите като Стефан Иванов, по-късно треньор на националния отбор на две световни първенства, Христо Илиев (Алето), Шанлиев, Одрински и др. От боксьорите се изявяваше Пенчо Ботев, който отначало е играл баскетбол и др. Помня, че в Габрово още от 50-те години се играеше много и шах. Имаше “шах клуб” на бул. “Априлов”, срещу Априловската гимназия.
Хубав спомен за баскетбола на Габровски окръг е спечеленото второ място от Трявна в Северната “Б” група, когато се класирахме след “Спартак”- Плевен. Време, когато юношите и девойките спортуваха много. Много добри състезатели са израснаха от Трявна. Такава е Полина Славчева, която се изяви още като девойка. После във ВИФ участваше в отбора на института, в “Академик”, в “Кремиковци”. И сега, и сега нейните ученици в София бележат успехи и на национално ниво. Явно маниерът й на работа дава добри резултати.
В Трявна имаше един треньор Борис Бойков, който ни разкриваше тайната на баскетбола с тактика, движения. Преди мач момчетата се самонавивахме за победа. Играехме с хъс, много самоотвержено. Имали сме срещи с отбори на “Академик” и “Дунав” - Русе, “Ботев”- Враца, “Бдин”- Видин, Шумен, много ги беше яд от “Спартак”- Плевен, когато не можеха да ни бият лесно. Играехме с хъс, с воля за победа. Като малко градче, искахме Трявна да се докаже. От Трявна излезе и големият национален състезател Георги Глушков, единственият българин и първи европеец играл в NBA, в средата на 80-те години. Помня, че бе забелязан много рано на някакъв проява за млад баскетболист в Русе от треньора на “Лъсков” Ямбол, Симеон Варчев (директор на спортната зала във Варна). Той е човекът извел го към успеха.
В онези години изявен бе и отбора на Дряново, където треньор бе Милчо Вапцаров.
- В Габрово баскетболът отново се възражда.
- Чух за Баскетболния клуб “Чардафон – Орловец” с детско-юношески отбори. Много добре е за децата да спортуват особено във възрастта, когато израстват. Много е важно какви специалисти, какви треньори ще ги подготвят. Защото за да започнат “да могат” децата в баскетбола, треньорът трябва да бъде много добър.
Не ви оставя тръпката по баскетбола?
- Вярно е. Баскетболът винаги ме е вълнувал. Иска бърза мисъл. Веднъж в Трявна за мач с Търново помагах да се монтират таблата на игрището на тогавашния Техникум по дървообработване “Тревненска школа”, сега там е Художественото училище. В края на 60-те години като треньор водих отбора на учениците на зонално първенство във Враца.
Заради баскетбола навремето оставих на заден план много неща. Предпочитах преди всичко да ходя на тренировки. Водеше ме любовта към играта, радостта от пътя към успеха. Нещо, на което държах и като треньор.