Д-р Петър Панайотов: “В баскетбола излизаш не само да играеш, но и да спечелиш”

- Д-р Панайотов, кой ви насърчи като момче да спортувате?
- В семейството ме мотивириха, подкрепяха ме да се занимавам със спорт. Но основно любовта ми към спорта и всичко, което той ми е дал и съм постигнал дължа на кумеца Христо Донков. Неговите родители Мария и Лазар Донкови са кръстници на баща ми и майка ми. Още от малки дружахме с техните синове Иван и Христо. Като ученик в училище “Ран Босилек” започнах да играя баскетбол. Учител по физкултура бе Румяна Василева. Тогава повече се играеше футбол. В седми клас вече тренирах баскетбол в Ученическата спортна школа под ръководството на Христо Донков (1970). Той бе активен спортист, добър стрелец като баскетболист, прекрасен човек. - - - Внимателно следеше развитието ми като състезател.
Вече ученик в Математическата гимназия бях включен в отбора по баскетбол, който се проявяваше добре на междуучилищни първенства най-вече с Маханотехникума и Текстила. Бях висок 1.78 м и играех крило. В същото време тренирах в УСШ. Представяхме юношеския отбор на Габрово. В него участваха Пламен Панов, Петър Проданов, Илия Блъсков (живее и работи в Канада), Петър Панайотов, Христо (Ичо Попа, много добър лекар в МВР – болница, София) Румен Ковачев (специалист в Ориенталския отдел на Народната библиотека в София). Иван Господинов, който макар и по-малък от нас бе най-висок и играеше център. Запомнил съм, че ходихме на зонални първенства в Разград и Видин.
- Как тренирахте?
- Много сериозно тренирахме при Христо Донков в салона на школата и на площадката пред нея. Той играеше в мъжкия отбор, който тогава се проявяваше добре. Христо Донков ми бе кумир. Момчетата често ходихме да наблюдаваме играта на мъжете. Ичето Донков бе факир с топката, невероятно техничен и както казах много добър стрелец. При нас момчетата държеше на дисциплината, на отношение в отбора. Научил ме е на режим, , на усещането в борбата за лидерство. Да съумееш да се наложиш в хода на играта като лидер с воля за победа. Излизаш не само да
играеш, но и да спечелиш. Негова заслуга е мотивирането на състезателите да играят за победа.
- В какви срещи сте участвал?
- Юношеският отбор имаше редовно срещи с тези на Трявна и Севлиево. В севлиевския отбор изпъкваше Пламен Марков,известният национален треньор по футбол, който тогава играеше баскетбол. Трябва да отбележа, че на спортното поле винаги е имало нещо като заяждане между Габрово и Севлиево. Тогава окръжните първенства често се правеха в зала “Дан Колов” в Севлиево и на спортната площадка пред нея. Ставаха истински спортни битки. Трябва да победиш! Именно в такива срещи много сме се гонили с Пламен Марков, който играеше крило. С отбора на Трявна бяхме по-близки.
- Бих си позволил да добавя, че по-голяма част от всички, които играха баскетбол, в живота успяха да се наложат като добри професионалисти. Баскетболът е интелектуален спорт, който налага бързо мислене, вземане на отговорни решения, игра в екип. Играчът трябва да развие специфични физически характеристики – пъргавина, ориентация и др.
- Имаше ли куриозни моменти?
- Беше време - нямахме екипи. От школата даваха, но много малко неща. Китайските кецове си бяха мечта. Веднъж ще играем на някакво първенство в Габрово. С Румен Ковачев (от Механотехникума) си купихме чисто нови, блестящи гумени галоши (селските с каишка за закопчаване). Измислихме да ги облагородим, да наподобяват известна спортна марка. Отстрани на галошите залепихме ленти бяло тиксо. Получи се. Същински “Адидас”-ки. На пръв поглед страхотни. Едно към едно оригинал. С появата на мача събрахме очите на другите момчета. Кратка беше обаче радостта ни. След 10-15 минути игра, белите ленти взеха да се отлепят и истината лъсна… Наши галошки.
- Щастливи мигове в играта?
- Когато бяхме на зонално първенство във Видин, в Югославия се провеждаше международен турнир по баскетбол. Бях на гости у роднини, а отборът бе на хотел. Ловеше се белградската телевизия и всички бяхме гледали на черно-белите телевизори някои срещи. На другия ден между нас имаше много коментари какво правят големите звезди, какви хватки са ни впечатлили. Тогава за първи път опитах да направя ветрилообразна стрелба, през глава с една ръка. Чакай, си казвам, на другия ден ще опитам. Например кошът е от ляво. Ти атакуваш. Топаш, топаш топката и минаваш към центъра.В един момент пробвам с една ръка и се получи. Вкарах кош. Реализирах експеримента. Беше страхотно. Бях много щастлив. Последваха коментари с усмивки. Какви хватки правим след снощния мач!
От отбора много си пасвахме в играта с Румен Ковачев. Добър бе и Боян (Боби), който учеше в Текстилния техникум. Голям симпатяга. Спомням си, че в Габрово съдия на баскетболните срещи бе журналистът Иван Хубанов.
Като студент в София играх една година в отбора на академията. Не пропусках, като левскар, да гледам мачовете на любимия отбор. Наблизо до квартирата бе зала “Христо Ботев”. Наблюдавал съм големите Атанас Голомеев, Георги Димитров, даже Георги Глушков.
- Какво ви донесе спорта?
- За момчетата, които играехме не професионално баскетбол нищо лошо не ни е донесъл. Даже повече ни е дал. Научи ни на ред и дисциплина, подреденост, организираност, работа в екип и борбата в него. Физическата форма е от значение за един хирург. На моменти работата ни е чисто физическа.
- Трудности и напрежение съпътстват лекаря на военна мисия?
- Да. Преди години случайно научих, че търсят лекар-хирург. Проявих интерес и заминах. Последният път се върнах от испано-италинската база с военна болница на авгано-иранската граница, където от една година има американско присъствие.
Един път в годината може да се ходи на мисия. В нея се проявяват и качества формирани в спорта – да преодоляваш трудности. Самият аз обичам да експериментирам, да открия някакво предизвикателство, което до сега не съм познавал. Това е пак вид състезание. Понякога дори се състезаваш със себе си. Доста по-трудно е, но се преодолява и определено професионализма се усъвършенства. В болницата се работи по спешност. В нея постъпват военни и авганци, полиция и войска само от контингента на НАТО. Пациентите са с много тежки травми – огнестрелни и взривни най-вече. Лекарите се намесваме на втория етап на транспортиране. При нас се осъществява първата специализирана лекарска помощ - животоспасяващата. Правят се манипулации, които запазват пациента, който след това се евакуира до следващия медицински пост. Където бях работи български хирургически екип - травми на гръдния кош и основно коремната област. Американците имат ортопед, който се занимава с травми на крайниците. Разбира се стандартът на лечение е на стандарта на НАТО, което означава, че в болницата има всичко, от което има нужда да работиш.
Когато съм на мисия всеки ден съм на фитнес зала. Вече свикнах с ходенето на мисия. Четири пъти, от които само първият път е проява на екстремно предизвикателство. След това вече свикнал се действа рутинно.Работният език е английски.
- Какви впечатления остави практиката ви на медик в Либия?
- Запазил съм много добри спомени с много добри впечатления, повече отколкото очаквах. Работих близо девет години на две места. Първо в болница по изгаряния в столицата Триполи. И три години в самата пустиня, в тяхна база. Имах много сериозни приятелства с либийци, които много са ми помагали. Как отраснаха децата? Оставихме малката дъщеря на няколко месеца в България и я видяхме пораснала на 3 години. Големият син учи в Триполи шести и седми клас в българско училище. В Либия научих арабски език и още го ползвам. Все се чудеха какъв е този арабин със светли коси и сини очи…
- Как намирате възраждането на Баскетболния клуб “Чардафон-Орловец”?
- Чудесна инициатива. Този спорт има традиции и хора, които да милеят за него в Габрово. Има и талантливи деца, които растат. Показа го, републиканският първенец - отборът на момичетата от Национална Априловска гимназия, които са възпитаници и на клуб “Чардафон-Орловец”.
Пожелавам на ентусиастите - организатори от клуба да са живи и здрави. Да постигнат, което са започнали. Вярвам всички ще им благодарим за това, което правят.