Между двата коша.Румен Ковачев: “Баскетболът бе важна страна от младежкото ни развитие”

Румен Ковачев: “Баскетболът бе важна страна от младежкото ни развитие”

Вела Лазарова



Румен Пенев Ковачев е роден на 5 октомври 1957 г. в Габрово. Майката Петя Христова, която не помни, е учител по немски, руски и география. Бащата Пеньо Рачев Ковачев е дългогодишен конструктор-рационализатор в завод “Коста Стоев”. Румен Ковачев завършва ТМЕТ “Д-р Никола Василиади” – електрообзавеждане и история в СУ “Св. Климент Охридски”. Играе баскетбол в юношеския отбор на Габрово и в студентския отбор на факултета. Работи в ОК на ДКМС. Аспирант в НБКМ на тема “Етнически и демографски процеси по българските земи” с научни ръководители проф. Вера Мутафчиева и проф. Страшимир Димитров. Владее османо-турски език. Ст. н. с. в отдел “Ориенталски ръкописи и сбирки” на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”, София. Автор и съавтор на четири книги за епохата на средновековния османизъм.



Г-н Ковачев, кога започнахте да се интересувате от спорта?

В детството, когато живеехме зад Дома на културата. В училище “Ран Босилек” учител по физкултура бе Румяна Василева. Играехме футбол и баскетбол. Свяко ми Ангел Милоев, учител в СПТУ по машиностроене “Ангел Денчев”, бе много запален футболист. От него съм научил много за играта. Тогава момчетата най-първо ни привличаше футбола. В Пионерския дом имахме спортни занятия с Пенко Пенков. В училище една малка група момчета играехме баскетбол. Веднъж дойдоха Христо Донков и Иван Драганов (Лъва) от УСШ да подберат момчета за представителен отбор по баскетбол. С ентусиазъм заиграхме в школата Петър Панайотов, Петър Проданов, Пламен Панов, Румен Ковачев, Николай Шумков, Илия Блъсков, Райчо Иларионов. Треньор бе Христо Донков.

В Спортната школа много се е държало на физическата подготовка?

Христо Донков беше спец на разнообразните тренировки. Никак не обичах “патешкото ходене” (клекнал) за развиване мускулите на краката. Асфалтовата настилка на игрището в двора на Априловската гимназия бе много твърд терен за такова изпитание. Редуваха се упражнения по тройки с топката, въртяхме се на игрището. Идваха кросовете до “Баба Зара” по Бакойския баир. Треньорът ни следваше неотлъчно с мотора (Балканчето). Имаше и двуразови тренировки пред състезание.

През зимата важна задача пред нас бе палене печката с дърва на банята. По-малките момчета, редовно “опирахме каиша” в това задължение.

Един път годишно ни даваха екипи. Най-ценни бяха китайските кецове, които тогава бяха мечта на всяко момче. Бели, много хубави. Само един път получихме такива. Иначе с Петър Панайотов веднъж успяхме да имитираме с бяло тиксо “Адидас” - ки от гумени галоши. Голям смях падна, когато истината лъсна.

Хубав спомен от някой турнир?

Много сериозно играехме в прогимназията (до 1972 г.). Неизличимо преживяване е участието ни на зона във Видин. Пътуваше се дълго с влак, с прекачване на гара Бойчиновци. Някои от нас, които обичаха да си поспят във влака, бяха обект на солени закачки от будните “патове”, които само това чакаха. Пъхаха ни клечки в устата…Пристигнали във Видин бяхме настанени в хотел. Дванадесетте момчета спяхме в една стая. Разбира се и там не се размина без загряване. Кошчетата за боклук в стаята набързо се превърнаха в баскетболни кошове. Упражнявахме се…

Във Видин играхме в хубава спортна зала (“Конюшната”) на брега на Дунав. Имаше много интересни срещи с участие на “Левски-Спартак” и ЖСК “Спартак” – Варна. Класирахме се трети.

И като ученик в Механотехникума продължих да играя в юношеския отбор по баскетбол на Габрово, който фактически бе отборът на УСШ. Провеждаха се междуградски срещи. Отборът на Трявна бе добър. В него се отличаваше Григор Горчев (проф. Горчев, ректор на Плевенския медицински институт). В средата на 70-те години (когато баскетболът в Габрово започва да заглъхва, б.а.) Севлиево редовно побеждаваше Габрово.

Кой ви мотивираше за игра?

Най-често треньорът. В играта много си пасвахме с Петър Панайотов (д-р Панайотов, сега уважаван хирург). В такива моменти Христо Донков най-често се обръщаше към нас с прозвищата: “Пешин Мария” (П. Папайотов) и “Ручка Мария” (Р. Ковачев). (Вероятно треньорът така по-лесно е насочвал момчетата при изпълнения с топката – пешин (по-напред) и ручка (глинена лампичка), б.а.). Друг път като добър педагог Христо Донков ни направи разтърсващ психологически разбор пред баскетболна среща в Севлиево. Разказа ни историята на полк Крум Лекарски, много известен национален състезател по конен спорт, участник в на Олимпийските игри преди средата на XX век. По време на състезание, когато само от полк. Лекарски зависи българското класиране, той пада от коня и жестоко се наранява. Разпара му се корема. С върховни усилия, придържайки го, успява отново да се метне на коня, който го довежда до финала!!.. Усилия в името на спортната чест. С много примери Христо Донков успяваше да ни вдъхне кураж, воля за победа пред излизаме в решаващи срещи.

Христо Донков бе комплексна личност, последователен със спортен дух.

Продължихте ли да играете след училище?

Да. Като студент в Софийския университет, след две години в казармата. Бях завършил техникум и съм една година назад с нея от другите съотборници. Веднъж отивам у Петър Панайотов (завърши Априловска гимназия), той вече студент в София, а аз войник в щаба на Първа армия. Държах си цивилните дрехи в неговата квартира. Понеже го нямаше му оставям бележка: “Къде, ходиш? Идвам да те търся, а теб те няма. Мария”. Този кодиран подпис означаваше Ручка Мария. Не щеш ли неговата приятелка и настояща съпруга, го намира. И до ден днешен тя не вярва, че не е имало някаква Мария.

От 11-те факултета на СУ, нашият Философско-историческият, бе най-малък. От 150 души направихме такъв отбор, който се класираше в тройката. Имахме приятелски срещи с Благоевградския университет, където учеше Петър Проданов.

И сега и сега, ако бих могъл да загърбя някои хронични заболявания, бих играл. “Хомо буденс!”. Играещият човек. Това е смисълът на едно спортуване.

Важен ли е баскетболът за вас?

Интелигентна, много контструктивна игра. С много динамика и взрив. За нея са нужни голям устрем и хъс. Уча моят малък син, който е на 8 години, да прави първите стъпки в баскетбола на едно хубаво квартално игрище. Радваме, че се старае. Любознателен е. Лятото, когато бяхме в Габрово за тържествата на връх Шипка с възстановките на боевете, той ме отрупа с въпроси: ”Тате, ти бил ли си войник? Кога си служил: преди или след Шипка? Голяма ли беше българската армия? Цели 120-хиляди души! И не сте отишли да търкаляте камъни. Да помогнете на българските опълченци?”

От времето ми на състезател по баскетбол остана и едно чудесното приятелство с моите съотборници. Петима останахме верни приятели. Кумувахме си един-друг: Емил Цанков (живее в Пловдив, командир на ескадрила), в Габрово са Петър Проданов (учител), Петър Панайотов (лекар-хирург), Емил Василев и моя милост в София.

Баскетболът е важна страна от младежкото ни развитие. Тогава голямата мечта ни бе да играем в новата спортна зала, чийто строеж се проточи цели двадесет години. Там, на нейно място навремето се изграждаше шепитото на гостуващите в Габрово циркове.

Чувам много интересни неща за възродения БК “Чардафон-Орловец” Габрово. Инициативата е прекрасна. А и популяризиране историята на баскетбола в Габрово интригува и заслужава. Отначало се изненадах, че се търсят спомени за неговото начало и развитие в града. Но като прочетох интервютата на различни бивши състезатели, днес реализирани личности, достойни професионалисти в своята област, свързани в младежките си години с баскетбола, си казах: Защо пък не! Струва си да погледнем с гордост и уважение назад.